Ето един интересен коментар от Роналд Стийл*, в."Ню Йорк таймс"
Психодрамата, която се разиграва в Кавказ, не е първо действие на Третата световна война, както биха искали да я представят някои свръхвъзбудени политици и коментатори. По-скоро тя е позакъснял финален акт на студената война. И докато Съветският съюз загуби в епичния конфликт, Русия спечели в този рунд по начин, който кара Вашингтон да гледа много по-сериозно на нея в бъдеще.
Това не се дължи единствено на факта, че Москва разполага с достатъчно голяма армия и с петрол, за да ни принуди да се съобразяваме с ирационалните й страхове, както биха казали някои "реалисти" във външната политика. Конфликтът по-скоро показа колко рационални са руските притеснения за намесата на Америка в традиционно руските сфери на влияние и че Вашингтон трябва да се отнася с нея като към суперсила, каквато продължава да бъде.
С края на студената война руснаците доброволно, макар и неохотно, отстъпиха от санитарния кордон в Източна Европа, но все още гледат на нея като на необходима защитна зона. САЩ не обърнаха внимание на оплакванията на Русия срещу разполагането на американския противоракетен щит в Източна Европа и усилията на Вашингтон да разшири НАТО, като включи и Украйна и Грузия. Руснаците обаче с право изтъкват, че това е равносилно на ситуацията, в която например Москва включва Куба и Венецуела във военен пакт и разполага там оръжия, насочени на север.
Беше неизбежно руснаците - подсилени от петролните и газовите си ресурси, да отвърнат някъде на удара и лудата глава Михаил Саакашвили им даде добър повод
Във Вашингтон последва реакция на морализаторско възмущение, политици и от двете страни на барикадата се надпреварваха да заявяват солидарността си с малкото момче и да заклеймяват намесата в страни, които искат да бъдат оставени на мира.
Такива демонстрации обаче пренебрегват старата истина за геополитиката: великите сили живеят по други правила, различни от тези за останалите. Те изискват уважение - и подчинение, от слабите си съседи. Понякога са прекалено директни, какъвто бе случаят с държавния секретар на САЩ Ричард Олни, който през 1895 г. , далеч преди доктрината Монро, заявява: "днес САЩ на практика е суверен на този континент и нашите решения са закон за субектите, които са под наше влияние".
От Москва не може да се очаква да не проявява загриженост за политическата ориентация на бившата съветска република по критичната й южна граница. Великите сили ревностно пазят териториите, към които се отнасят като към свои "сфери на влияние". Това може да е срамно, но така е устроен светът, винаги е било така. И нито една страна не е била така настойчива в изискването интересите й да бъдат зачитани от съседите, както са САЩ. Латиноамериканците могат да го потвърдят.
Линиите на руското отстъпление след студената война бяха достигнати и изравняването на силите стигна твърде далеч, за да продължи да се поддържа. Днешните лидери в Москва са решени да бранят всичко, смятано от тях за жизнен интерес. Задачата на американските лидери е да не се правят, че тези интереси не съществуват или че може да бъдат пренебрегвани.
По-скоро трябва да се изработи някакъв modus vivendi, който се основава не на пожелания или мечти за слава, а на фактите и разположението на силите.
Първата важна стъпка, която трябва да предприемат лидерите на Западния съюз, е да намалят бомбастичната риторика и да възстановят диалога с Русия. Странстващият държавен секретар Кондолиза Райс трябваше да отиде в Москва, а не в Тбилиси. Лекомислените приказки за изхвърляне на Русия от Г-8 ще се обърнат срещу интересите на Запада. Смисълът на тези организации не е награда за подчинено поведение, те по-скоро са форум за решаване на общи проблеми.
На второ място Западът трябва да спре да говори фриволно за присъединяване на Украйна или Грузия в НАТО, поне докато не е готов да покани и Русия за член. По същество НАТО все още е военен пакт от студената война, който търси нова идентичност, но още не я е намерил. Приемането на тези две бивши съветски републики ще се интерпретира от Москва като антируска провокация и с право. Дори това да не провокира нова студена война, ще създаде сериозни напрежения вътре в НАТО.
На трето място трябва да се съберем с партньорите от НАТО и да изработим общ подход към проблема на етническия сепаратизъм. Подходихме зле към него на Балканите, като съдействахме за насилственото разпадане на Югославия по етнически признак, после въпреки гръмогласната съпротива на Русия признахме сръбската провинция Косово като отделна държава. Разкъсването на държави по етнически признак не е проблем, ограничен на Балканите. Силни сепаратистки движения съществуват в няколко европейски страни като Великобритания, Италия и Испания и скоро може да разпокъсат Белгия. Нима искаме да участваме в нещо подобно?
В момент, когато САЩ са затънали в две скъпи и изглеждащи безкрайни войни в Близкия изток и Централна Азия, няма да е много благоразумно да се хвърлим и в битка с Русия заради нейна бивша провинция с бунтовнически и териториални амбиции.
Може би ще е мъдро да си припомним предупреждението на Джон Куинси Адамс от 1821 г., че когато отиват "в чужбина в търсене на чудовища, които да унищожат" в подкрепа на териториалните амбиции на други, САЩ "прекрасно знаят, че заставането им под други знамена... ще ги въвлече... във всички войни - на интересите и интригите, на алчността, завистта и амбицията...Така не след дълго САЩ няма да бъдат господар на своя собствен дух."
-----
*Авторът е преподавател по международни отношения в Университета на Южна Калифорния
